С тия думи той отвори вратата и влезе в къщата.

Трима души от дружината Черната стрела седяха около масата и лакомо ядяха. Ножовете, забити пред всекиго от тях, и мрачните им заплашителни погледи към обитателите на къщата доказваха, че хората ги гощават не от гостоприемство, а от страх. Те погледнаха съвсем недружелюбно двамата монаси, които влязоха със смирено достойнство в кухнята; един от разбойниците — самият Джон Кепър, който изглеждаше, че е главатар — незабавно и грубо им заповяда да се махнат.

— Не ни трябват просяци! — извика той.

Но друг — при все че не позна нито Дик, нито Лоулес — се отнесе по-кротко.

— Не бива така — извика той. — Ние сме силни и си вземаме сами, каквото ни трябва, а те са слаби и просят; но накрая те ще отидат горе, а ние в преизподнята. Не му се сърди, отче, ами ела пийни от моята чашка и ме благослови.

— Вие сте хора лекомислени, похотливи и прокълнати — каза монахът. — Дано светиите не допуснат никога да пия с такива другари! Но от състрадание към грешниците ще ви оставя един осветен дар и ви повелявам да го целунете и пазите за спасение на душата си.

Лоулес говореше отначало гръмогласно, както подобава на проповядващ монах, но при последните думи извади изпод расото си една черна стрела, хвърли я на масата пред тримата смаяни бегълци, обърна се веднага, изхвръкна заедно с Дик из стаята и изчезна зад снежната завеса, преди някой от тримата да продума или мръдне.

— И така, мистър Шелтън — каза той, — ето че не познаха изписаните ни лица. Сега мога да се вмъкна, гдето заповядате.

— Чудесно! — отговори Ричард. — Жадувам за дела! Напред към Шорби!

Глава II

В дома на враговете ми

Жилището на сър Даниъл в Шорби беше висока, удобна, варосана къща с украса от дъбова резба и плосък тръстиков покрив. Овощна градина с много дървета, пътечки и скрити в зеленината беседки, се простираше зад къщата до самата звънарна на манастирската църква.

Този дом можеше да побере, ако потрябва, свитата и на по-знатна личност от сър Даниъл, но и сега тук беше много оживено. Дворът кънтеше от оръжие и конски копита, кухнята шумеше като кошер, откъм залата долитаха песни, свирни и провиквания на комедианти. По разточителство, веселие и любезност сър Даниъл съперничеше на лорд Шорби и затъмняваше лорд Райзинхъм.

Всички гости се посрещаха тук най-радушно. Пътуващи певци, акробати, играчи на шах, продавачи на свети мощи, билки, благоухания и талисмани, а редом с тях и, всякакви духовници, монаси и поклонници биваха гощавани в края на масата и настанявани за нощувка из просторните чардаци или върху голите дъски на дългата обедна.

На другия ден след крушението на „Добра надежда“ помещенията за прислугата, кухните, конюшните, навесът за коли от двете страни на двора бяха препълнени с безделници; едни бяха сър Даниълови слуги, облечени в синьо-червени ливреи, други бяха най-разнообразни и странници, привлечени в града от алчност и приемани от рицаря по политически сметки или защото беше на мода да се приемат такива хора.

Непрестанно валящият сняг, силният студ и приближаването на нощта ги задържаха вътре. Тук имаше в изобилие вино, ейл и пари; някои се бяха натъркаляли в плевнята и играеха карти, други още не бяха изтрезнели от обеда. На човек от наши дни би се сторило, че се намира в някакъв разграбван град; за съвременника това беше обикновена гледка на богат дворянски дом по време на зимните празници.

— Двамата монаси — единият млад, другият стар — бяха пристигнали късно и сега се грееха на огъня в един край на навеса. Наобиколила ги бе пъстра тълпа от фокусници, знахари и войници; по-старият поведе скоро оживен разговор с тях и поради гръмките смехове и подхвърляни народни остроумия тълпата наоколо им растеше всеки миг.

По-младият му другар, в чието лице читателят вече е познал Дик Шелтън, седеше още отначало малко по-назад и постепенно се отдръпваше все повече. Той слушаше всъщност внимателно, но ни веднъж не отвори уста; а сериозното му изражение показваше, че шегите на другаря му не го забавляват.

Погледът му, сновящ непрестанно насам-нататък, за да наблюдава всички входове на къщата, светна изведнъж, щом зърна малкото шествие, което влезе през главната врата и пресече косо двора. Напред вървяха две дами в дебели шуби следвани от две прислужници и четирима едри войници. Те изчезнаха веднага в къщата; а Дик се промъкна между тълпата разтакаващи се безделници и тръгна бързо по следите им.

„По-високата беше лейди Брекли — помисли си той. — А гдето е лейди Брекли, не е далеко и Джоана.“

Четиримата войници останаха до вратата; двете дами тръгнаха по полираната дъбова стълба, придружавани само от двете прислужници. Дик вървеше по петите им. Мръкваше се вече и вътре беше почти тъмно. По площадките на стълбището светеха запалени факли, закрепени в железни поставки; а пред всяка врата из дългите, покрити с килими коридори светеше лампа. Там, дето вратите бяха случайно отворени, Дик виждаше облечените с гоблени стени покритите с тръстика подове, озарени от пламъка в огнището.

Минаха два етажа; на всяка площадка по стълбището по-ниската и по-младата от двете дами се обръщаше и оглеждаше монаха. Но той вървеше смирено, с наведен поглед, както подобаваше на монашеското му облекло, и я бе погледнал само веднъж, затова не знаеше, че е привлякъл вниманието й. Когато стигнаха до третия етаж, двете дами се разделиха: по-младата продължи нагоре сама, а другата, последвана от прислужниците, тръгна по коридора вдясно.

Дик избърза, скри се зад един ъгъл и проследи с поглед трите жени. Те продължаваха по коридора, без да поглеждат назад.

„Работата е наред — помисли Дик. — Щом разбера коя стая е на лейди Брекли, не ще бъде трудно да намеря госпожа Хач, тръгнала с някое поръчение.“

В същия миг някой сложи ръка на рамото му. Дик подскочи и се обърна със сподавен вик да сграбчи нападателя.

Но откри със смущение, че е уловил грубо дребничката млада дама с шубата. Тя трепереше в ръцете му неизказано изплашена и възмутена.

— Мадам — каза Дик, като я пусна, — изказвам ви хиляди извинения, но нямам очи на тила и не можах да видя, че сте девойка.

Тя продължаваше да го гледа; уплахата й се бе превърнала постепенно в изненада, а изненадата в подозрение. Дик схвана тези промени по лицето й и се изплаши за собствената си безопасност в този вражески дом.

— Прекрасна девойко — каза той, като се стараеше да се държи непринудено, — позволете да целуна ръката ви за доказателство, че ми прощавате и аз веднага ще си отида.

— Вие сте странен монах, млади сър — отвърна младата дама, като го гледаше смело и настойчиво; — след като уплахата ми поотмина по всяка ваша дума разбирам, че сте мирянин, а не монах. Какво търсите тук? Защо е това кощунствено предрешване? С мирни намерения ли сте дошли, или с намерение да воювате и защо следите като крадец лейди Брекли?

— Мадам — каза Дик, — моля ви бъдете съвсем сигурна, че не съм никакъв крадец. Дори ако идвам да воювам — което донейде е вярно, — аз не воювам с прекрасните девойки и ги моля да постъпят по същия начин и да ме оставят на мира. Защото, прекрасна господарке, викайте, ако желаете, извикайте само веднъж, кажете какво сте видели и нещастникът, който стои пред вас, ще бъде погубен. Не мога да допусна, че ще бъдете толкова жестока — добави Дик, после взе нежно ръката на девойката в двете си ръце и я погледна с благоприлично възхищение.

— Тогава вие сте съгледвач… йоркист? — попита тя.

— Мадам — отговори той, — аз съм наистина йоркист и донейде съгледвач. Но това, което ме доведе в този дом и ще ми спечели състраданието и закрилата на вашето добро сърце, няма нищо общо с Йорк или Ланкастър. Аз съм влюбен и името ми е…

Младата дама затвори внезапно с ръка устата на Дик, огледа се нагоре, надолу, наляво и надясно и като видя, че няма жива душа, повлече с все сила младежа по стълбата нагоре.

— Шшт! — каза тя. — Вървете! Ще разговаряме после! Малко изненадан, Дик я остави да го замъкне на горния етаж, да го преведе през коридора и да го бутне неочаквано в една стая, осветена като другите от пламтяща цепеница в огнището.