— Хей — извика пияният собственик на кораба, — ти пък кой си?

— Искам да ви кажа една дума отвън, мастър Арблестър — отговори Дик, — и то по ей такава работа.

Той показа една жълтица, която блесна, озарена от пламъка на камината.

Очите на моряка светнаха, при все че не бе още познал нашия герой.

— Добре, момче — каза той. — Ще изляза с тебе. Побратиме, аз ей сега ще се върна. Пий наздраве, побратиме!

Като улови подръка Дик, за да подкрепи залитащите си стъпки, той тръгна към вратата на пивницата.

Щом прекрачи прага, десет яки ръце го сграбчиха и вързаха: а след две минути го захвърлиха в близката плевня с вързани нозе и запушена уста. После простряха до него и моряка му Том, изведен по същия начин, и ги оставиха да размишляват цяла нощ.

Тъй като нямаше вече защо да се крият, повикаха с уговорения сигнал хората на лорд Фоксхем и цялата дружина заграби колкото лодки и бяха нужни и отплава с тази флотилия към лампата, окачена на корабното въже. Още преди да се прехвърлят на борда на „Добра надежда“, яростни викове откъм брега показаха, че някои моряци са открили отвличането на лодките си.

Но беше вече късно да си ги върнат или да отмъстят. От четиридесетте бойци, събрани на откраднатия кораб, осем бяха пътували по море и можеха да бъдат моряци. С тяхна помощ разпънаха платното и вдигнаха котва. Все още тананикайки припева на моряшката песен, залитащият Лоулес улови дългото кормило и „Добра надежда“ заплава в нощния мрак към огромните вълни отвъд пристана.

Ричард се настани на завет край платното. Като се изключи корабният фенер и няколко мъждукащи светлинки в Шорби, наоколо беше тъмно като в рог. Само от време на време, когато „Добра надежда“ се люшкаше замаяно сред вълните, някой гребен светваше за миг като сноп от снежнобяла пяна и се пръскаше зад кърмата.

Мнозина от хората, се улавяха за каквото им попадне и се молеха с глас; повечето се разболяха от морска болест, добраха се до трюма и налягаха там между превозваната стока. От страхотното люшкане на кораба и непреставащото пиянско перчене на Лоулес, който продължаваше да крещи и пее на кърмата, и най-големият смелчак можеше да се усъмни в изхода на делото.

Но Лоулес, воден сякаш от вътрешен усет, преведе кораба през огромните вълни до дълъг пясъчен насип, гдето плаваха известно време в спокойни води, и най-после откара „Добра надежда“ до груб каменен вълнолом, о който я привързаха набързо, оставяйки я да скърца и да се люшка в тъмнината.

Глава V

„Добра надежда“ (продължение)

Вълноломът беше недалеко от дома, гдето се намираше Джоана; трябваше само да слязат на брега, да обградят къщата със силен отряд, да нахлуят вътре и да отвлекат пленницата. Затова можеха да смятат, че „Добра надежда“ е изпълнила вече задачата си, отвела ги бе в тила на противниците им; и да успеят, и да не успеят в начинанието си, те се надяваха да се оттеглят към гората, гдето бяха подкрепленията на лорд Фоксхем.

Но не беше лесно да слязат на брега; мнозина се бяха разболели от морска болест, всички бяха премръзнали; близостта и безредието в кораба бе разстроило дисциплината; духът бе отпаднал от люшкането в тъмнината. Всички се върнаха без ред към кея: лордът трябваше да се хвърли с изваден меч сред хората си; непокорството бе потушено с доста викове, а те бяха съвсем нежелателни сега.

Когато възстановиха донейде реда, Дик тръгна с малък отряд отбрани бойци. За разлика от святкащата морска пяна, тъмнината на сушата се спусна като плътна завеса пред него, а воят и свистенето на вятъра заглушаваха всеки друг шум.

Но Дик още не бе стигнал до края на кея, когато вятърът стихна и в това затишие му се стори, че чува по брега конски тропот и оръжеен звън. Той спря спътниците си и направи сам една-две стъпки по крайбрежния пясък; сега вече се увери, че насам идват хора и коне. Обзе го страшно отчаяние. Ако враговете им ги бяха наистина издебнали, ако бяха обградили вълнолома откъм брега, и той, и лорд Фоксхем щяха да се озоват в много тежко положение за отбрана — зад тях оставаше само морето, а хората им бяха струпани на тесния вълнолом. Той подсвирна предпазливо, както бяха уговорили.

Но този сигнал има нежелани последици. В тъмнината се изсипа веднага градушка от наслуки хвърлени стрели; а хората на пристанището се бяха струпали толкова наблизо един до друг, че мнозина бяха ранени и отвърнаха на стрелите с викове от болка и уплаха. Лорд Фоксхем бе ранен още с първите стрели. Хоксли го отнесе незабавно на кораба; затова през последвалата кратка схватка хората му се сражаваха (доколкото изобщо се сражаваха) без водач. Това бе навярно главната причина за нещастието, което бързо последва.

Дик удържа почти цяла минута с малцината си храбри бойци бреговия край на вълнолома; и от двете страни бяха ранени по един-двама души; сабите звънтяха, но още не личеше коя от двете страни ще надделее, когато щастието измени внезапно на хората от кораба. Някой извика, че са загубени, а те бяха отдавна готови да се поддадат на обезсърчение, и викът бе подет веднага. „На борда, момчета, спасявайте се!“ — извика друг. Трети, с верния усет на страхливците, пусна неизбежния слух при всяко отстъпление: „Предадени сме!“ В същия миг всички се втурнаха и заблъскаха по вълнолома, като обърнаха незащитените си гърбове към нападателите и огласиха нощта с изплашени викове.

Един страхливец вече обръщаше кормилото, друг продължаваше да се държи за носа на кораба. Бегълците скачаха с писък и биваха изтегляни на палубата или падаха и забиваха в морето. Някои бяха съсечени на вълнолома. Мнозина бяха ранени на самия кораб, когато в бързането и уплахата си окачаха един срещу друг. Най-после носът на „Добра надежда“ се отдели случайно или нарочно от вълнолома и неуморният Лоулес, запазил мястото си до кормилото благодарение на необикновената си физическа сила и щедрото използуване на кинжала, успя да насочи веднага кораба в желания курс и да го изведе в бурното море; от всички дупки за изтичане на вода струеше кръв от натъркаляните по палубата ранени, които се блъскаха в тъмнината.

Лоулес прибра кинжала в ножницата и каза на най-близкия си съсед:

— Оставих по един печат, побратиме, на тия страхливи псета, дето се бяха разджафкали.

Самите бегълци, които търсеха спасение на кораба, не обръщаха никакво внимание на ударите с пестници и нож, с които Лоулес успя да запази мястото си в суматохата. Но сега сякаш ги усетиха изведнъж или пък някой бе подслушал думите на кормчията.

Обзети от паника войници бавно си възвръщат самообладанието, а може би, за да заличат спомена от позорната уплаха, те изпадат често в противоположната крайност — неподчинението. Така стана и тоя път: хората, захвърлили оръжието си и изтеглени с нозете напред на борда на „Добра надежда“, сега роптаеха срещу водачите си и искаха да накажат някого.

Това растящо недоволство се насочи срещу Лоулес.

За да не се блъсне о брега, старият скитник бе насочил кораба към открито море.

— Гледайте! — изрева един от недоволниците. — Откарва ни към морето!

— Вярно! — извика друг. — Та това е измяна!

Всички викаха в един глас, че са жертва на предателство, и с крясъци и клетви поискаха Лоулес да върне кораба на брега. Той само скърцаше със зъби и продължаваше да насочва мълчаливо „Добра надежда“ сред огромните вълни към открито море. От чувство за лично достойнство или защото беше пийнал, той не благоволи да отговори на неуместния страх и оскърбителните заплахи. Тогава недоволниците се събраха между мачтата и кормилото; ясно беше, че кукуригат като петли на бунище, за да се насърчават един друг. Но лесно биха могли да постъпят несправедливо или неблагодарно. Дик почна да се качва по стълбата, готов да се намеси; но един от хората, който разбираше донейде от мореплаване, го изпревари.

— Момчета — започна той, — вие сте същински дръвници според мене. За да се върнем, трябва да излезем в открито море, нали? И старият Лоулес…