„Дотогава — помисли Дик, — все ще намеря възможност да се справя с този изменник, защото сега вече зная, че съм свободен от всякаква признателност или задължение към него; а щом почне да воюва, човек има възможност да получи всичко.“

Но сегашното му положение беше окаяно.

Той продължи да се промъква през гората, но поради болката от раните, тъмнината, умората и тревогата скоро видя, че не може да се движи из гъстия храсталак и най-после седна и се облегна на едно дърво.

Когато се пробуди от унеса, който приличаше на припадък, бе започнало вече да се съмва. Прохладен ветрец шумолеше из дърветата и както гледаше още полусънен към тях, Дик забеляза на стотина метра пред себе си нещо черно, което се люшкаше между преплетените клони. Постепенното развиделяване и проясняване на съзнанието му позволи най-сетне да разбере, че това е човек, обесен за клона на един висок дъб. Главата му висеше неподвижно на гърдите, но при всяко по-силно подухване на вятъра тялото му почваше да се люшка, а нозете и ръцете му се мятаха като някаква смешна играчка.

Дик се изправи с мъка и със залитане и облягания на дърветата отиде при обесения. Клонът се издигаше на двадесетина стъпки от земята и нещастникът беше обесен от палачите си толкова високо, че Дик не можеше да стигне с ръка дори ботушите му; а тъй като лицето беше закрито с качулка, невъзможно бе да разбере кой е тоя човек.

Дик се огледа наляво и надясно; най-после откри, че другият край на въжето е вързан за стъблото на един цъфнал глог, израснал под високата корона на дъба. С ножа — единственото оръжие, което му бе останало — младият Шелтън преряза въжето и мъртвецът се строполи с тъп звук на земята.

Дик вдигна качулката. Обесеният беше Трогмортън, пратеникът на сър Даниъл. Не бе стигнал далеко с поръчението си! Някаква хартия, незабелязана от хората на Черната стрела, се подаваше от пазвата на дрехите му. Дик я извади и видя, че е писмото на сър Даниъл до лорд Унслидейл.

„Ако светът се промени отново — помисли той, — ще има с какво да опозоря сър Даниъл… а може би и да го закарам на дръвника.“

Той прибра хартията в пазвата си, прочете молитва за мъртвеца и тръгна през гората.

Умората и слабостта му се увеличаваха, ушите му бучаха, нозете се преплитаха, от време на време позагубваше съзнание — толкова бе отслабнал от изтеклата кръв. Сигурно се бе отклонил неведнъж от пътя, по който трябваше да върви, но все пак успя да излезе на широкия друм недалеко от селцето Тънстол.

Един груб глас му заповяда да спре.

— Да спра ли? — повтори Дик. — За бога, та аз почти падам.

И потвърждавайки на дело думите си, той се простря на земята.

От гъсталака излязоха двама мъже в зелено облекло на бойци от дружината Черната стрела, и двамата с лъкове, колчани със стрели и къси мечове.

— Я гледай, Лоулес — каза по-младият, — та това е младият Шелтън!

— О, Всеотмъщаващия Джон ще се зарадва — отвърна другият. — Макар че е бил в боя! На главата му има драскотина, отгдето е загубил немалко кръв!

— И рамото му изглежда да е здраво прободено — добави Грийншив. — Кой ли според тебе го е наредил така? Ако е някой от нашите, трябва да си прочете молитвата; Елис ще го награди с кратка изповед и дълго въже.

— Вдигни палето — каза Лоулес, — и го метни на гърба ми.

Когато сложиха Дик на гърба му, бившият францискански монах обви двете ръце на младежа около врата си, улови го здраво за тях и добави:

— Остани тук на пост, брате Грийншив. Аз ще го отнеса самичък.

Грийншив се върна в засадата край пътя, а Лоулес се потътри надолу по хълма, като си подсвирваше и държеше все така здраво припадналия Дик, удобно настанен на плещите му.

Слънцето бе вече изгряло, когато той излезе от гората и видя селцето Тънстол, което се разстилаше на отсрещния хълм. Всичко изглеждаше спокойно, но силен пост от десетина, стрелци бе разположен от двете страни на моста. Щом видяха Лоулес с товара му, те се размърдаха и както подобава на бдителни часовои, почнаха да поставят стрели в лъковете си.

— Кой е? — извика началникът.

— Уил Лоулес, кълна се в честния кръст… Познаваш ме като петте си пръста — отвърна презрително скитникът.

— Кажи паролата, Лоулес — отговори другият.

— Господ да те просвети, глупако — каза Лоулес. — Та нали аз сам ти я предадох? Но вие всички се побъркахте да играете на войници. Щом съм в гората, ще се държа горски; и паролата ми в този случай е: „Не искам да зная никаква военщина!“

— Лош пример даваш, Лоулес, кажи паролата, глупав шегобиецо! — каза водачът.

— Ами ако съм я забравил? — запита другият.

— Ако си я забравил — а знам, че не си я забравил, — ще пронижа със стрела дебелия ти търбух — възрази първият.

— Щом не разбираш от шега — каза Лоулес, — ще ти кажа паролата. Ето ти я: „Дъкуърт и Шелтън“; а за допълнение на тази парола Шелтън е на гърба ми и аз го нося на Дъкуърт!

— Минавай, Лоулес — каза часовоят.

— А где е Джон? — запита францисканецът.

— Раздава правосъдие и събира оброк, сякаш цял живот само това е вършил! — обади се някой от дружината.

Така беше наистина. Когато стигна до малката странноприемница сред селото, Лоулес завари Елис Дъкуърт заобиколен от селяните на сър Даниъл; под закрилата на силна дружина стрелци той събираше спокойно оброка, като им издаваше редовни разписки. От изражението на селяните личеше колко им е приятно това, защото съвсем правилно предполагаха, че ще трябва да плащат още веднъж.

Щом узна кого е донесъл Лоулес, Елис освободи останалите селяни и с явна загриженост отведе Дик във вътрешната стаичка на странноприемницата. Там превързаха раните на младежа и с най-прости церове го свестиха.

— Мило момче — каза Елис, като му стисна ръка, — ти си у приятел, който обичаше баща ти, а покрай него обича и тебе. Почини си спокойно, защото още не си съвсем в ред. Тогава ще ми кажеш какво се е случило и ще обмислим заедно как да оправим всичко.

Малко по-късно, когато Дик се бе наспал спокойно, но все още се чувствуваше много слаб, макар и с прояснено съзнание и стихнали болки, Елис седна до постелята му и го помоли да разкаже в името на баща си как е избягал от Тънстолския замък. Силната снага на Дъкуърт, честният израз на обгорялото му лице, ясният и прозорлив поглед накараха Дик да се покори и да разкаже от начало до край случките от последните два дни.

— Е добре — каза Елис, когато той завърши разказа си. — Виждаш, че светиите те закрилят, Дик Шелтън, защото не само са те спасили от толкова многобройни смъртни опасности, но те доведоха при човек, чието най-голямо желание е да помогне на сина на твоя баща. Бъди ми верен — а аз виждам, че ще ми бъдеш верен — и ние с тебе ще погубим коварния изменник.

— Ще нападнете с пристъп замъка ли? — запита Дик.

— Би било безумие да помислим такова нещо — отговори Елис. — Той има много хора; войниците му се прибраха при него, с ония, които се промъкнаха миналата нощ, без да ги усетим — и пристигнаха в замъка тъкмо навреме, за да те спасят, — той е вече в безопасност. Не, Дик, напротив, и ние с тебе, и славните ми стрелци трябва да се измъкнем колкото може по-бързо от гората и да оставим сър Даниъл на мира.

— Страх ме е за Джек — каза младежът.

— За Джек ли? — повтори Дъкуърт. — Аха, разбрах, за онова девойче! Слушай, Дик, обещавам ти, че ако се чуе нещо за сватба, веднага ще действуваме; но дотогава или докато му дойде времето, ще изчезнем като сенки призори; сър Даниъл ще гледа на изток и на запад, без да зърне неприятел, и ще помисли, че ни е видял само насън. Но ние с тебе, Дик, няма да го изпускаме от очи и тия четири ръце с помощта на святото небесно войнство — ще повалят предателя!

След два дни гарнизонът на сър Даниъл дотолкова се засили, че той реши да излезе вън от замъка и начело на една дружина от четиринадесетина конници стигна безпрепятствено до самото селце Тънстол. Никаква стрела не прелетя, никого не зърнаха в гората; мостът беше без охрана, свободен за всички; когато минаваше по него, сър Даниъл видя как селяните поглеждат плахо от вратите на къщурките си.