Обещай ми

Преша свиква бързо с ездата – с препускащия кон, с тропота на копитата му, с пръхтенето. Когато Финън ù казва накъде трябва да поеме, тя дръпва юздите, за да промени посоката и конят откликва незабавно. Сякаш е била родена да го язди. С формулата в джоба и двата оцелели мускала, пристегнати на кръста ù, Преша се чувства силна и неуязвима.

Първо зърва летателния апарат. На ярката дневна светлина изглежда ужасно – преобърнат на една страна, сякаш резервоарите му всеки миг ще се разпаднат. Изведнъж осъзнава, че няма значение дали формулата и мускалите са у нея, ако не успеят да вдигнат машината във въздуха. А в такъв случай ще останат тук завинаги.

Уплашена, оглежда полето, възвишението от едната му страна и отвъдния му край, опасан с дървета.

След миг зърва нещо, което ù прилича на триглаво групи, обрасло в зеленина. Дръпва юздите и конят забавя крачка. Не е никакво групи. Преша различава ясно бледите лица – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Смушва коня и се понася в галоп към тях.

Щом приближава, забелязва, че само Брадуел е пребледнял и безжизнен. Ел Капитан и Хелмут я гледат, но някак отнесено, сякаш изобщо не я виждат. Кръвта по марлята около главата на Ел Капитан е засъхнала и почерняла. Преша дръпва рязко юздите. Конят спира; тя скача от седлото. Оставя Финън на земята и се спуска към тях.

– Какво се е случило? Какво е това?

– Души – прошепва Ел Капитан.

– Души – повтаря Хелмут.

Тя съзира ножа на земята и го взима. Понечва да среже клонките, но Ел Капитан извиква:

– Недей. Става по-зле. Веднага израстват отново.

– Какво искаш да кажеш?

Но той само поклаща глава.

– Недей.

Тя коленичи и поема главата на Брадуел.

– Брадуел! – вика го тя и усеща на ръката си едва доловимия топъл дъх. – Той е жив.

– Сега сме едно цяло – казва Ел Капитан. – Ще умрем заедно.

– Няма – отвръща тя и поглежда бръшляна, осукан на безкрайни спирали около телата им. – Растението има корен. Ако успея да стигна до него...

– Изтръгва душите ни – изрича Ел Капитан.

– Душите ни – повтаря Хелмут.

Тя оглежда бръшляна, търсейки мястото, където клонките се събират. Опипва една филиза с надеждата да усети пулс, някаква енергия, която да проследи. Хваща друга и най-сетне долавя по-силно пулсиране. Проследява го по бръшляна, който опасва гърдите на Брадуел и се спуска по хълбока и крака му. Преша следва извивките на клонката, усещайки постоянна вибрация, като че ли тя е жива и някъде – може би дълбоко в земята – има истинско туптящо сърце. Стига до края ù, който се впива в глезена на Брадуел и се вие по тока на обувката му. Грабва отново ножа. С главата на куклата приклещва клонката към земята и я срязва. Тя се отдръпва в земята, съскайки като змия.

Бодлите се отскубват, станали изведнъж крехки и сухи. Преша изтръгва сноп филизи от гърдите на Брадуел, а после и още един, който се спуска от рамото на Ел Капитан и опасва ръката му.

Щом усеща ръката си свободна, той започва да къса филизите от себе си и от Хелмут, но тогава Брадуел се свлича на земята. В този миг Преша вижда кръвта. Цялото му тяло е с хиляди малки прорези. Коленичи до него и го обръща на една страна. Птиците на гърба му са безжизнени. Ако те умрат, дали и той ще умре?

Тя обгръща лицето му с длани.

– Брадуел! – вика го тя. – Брадуел!

Ала той дори не помръдва.

– Кап – казва тя.

Ел Капитан поклаща глава.

– Не ме карай да изричам онези думи.

– Онези думи – повтаря Хелмут.

– Не, той няма да умре! – възкликва Преша. – Няма да му позволя. – Тя го сграбчва за ризата, цялата на дупчици и прогизнала от кръвта. – Брадуел! Тук съм! Това съм аз, Преша! – Гласът ù пресеква. – Коляното сърби! – Започва да крещи думите, които мълвеше като дете, докато прекосяваше реката от трупове, думите, които двамата с него си шептяха, убедени, че ще премръзнат до смърт в прегръдките си. – Слънцето го няма!

Отваря очи едва-едва. Свива устни и прошепва:

– Взе ли я?

– Да, взех я. – Ръцете ù треперят. Има твърде много кръв. Ризата отпред е прогизнала. Тя открива дупчица и разкъсва ризата. В средата на гърдите му бодлите, сякаш наръбени като зъби, са издълбали рана като от нож.

– Ще се оправиш – изрича тя през сълзи. – Ще видиш, че ще се оправиш.

– Преша – отвръща Брадуел. – Няма да успея. Но ти ще се справиш. Ти можеш да ги спасиш.

– Не! – възразява тя. – Ел Капитан, кажи му че всичко ще е наред!

Ел Капитан поклаща глава. Изправя се едва и се хваща за едно дръвче, за да се задържи на крака.

– Не мога. – Пресяга се към друго дърво. А после поема с несигурни крачки към коня, застанал в изящна стойка насред полето. Иска да ги остави насаме, дава си сметка Преша. И също да ù напомни, че сега е моментът да си кажат всичко, дори сбогом.

Обзема я гняв. Няма да се сбогува с него, защото това не е краят. Докосва лицето на Брадуел и заплаква с горещи сълзи. Разтърсват я толкова силни ридания, че едва успява да проговори.

– Ще се оправиш. Не може да умреш.

– Това не зависи от теб – отвръща той.

Тя се превива, усещайки как мускалите се впиват в стомаха ù, и изведнъж се сеща за увеселителния парк и за звяра, чиято ръка бе излекувана, бе станала силна и мускулеста. Все още има две спринцовки. Веществото в тях стимулира клетките да се самовъзпроизвеждат. Защо да не излекуват и раните на Брадуел?

– Мога да те спася! – Тя вдига пуловера си и развива ивицата плат, с която са пристегнати мускалите. Взима ги и казва: – Ето, виж.

Той поклаща глава.

– Преша, искам да умра какъвто съм.

Тя също поклаща глава.

– Лекарството може да е опасно, но сега е моментът да пое-мем риска.

– Вече съм Чист. Ти също. Остави ме да умра така. – Той вдига ръка и докосва лицето ù. – Обещай ми.

Тя кимва. Готова е да се съгласи с всичко, което Брадуел поиска. Само да остане с нея.

– Добре – отвръща тя, сякаш се кани да води преговори. – Просто ми обещай да стоиш буден. Не заспивай.

Той поклаща глава.

– Ще ти липсвам – казва той.

– Чуй ме, Брадуел. Не можеш да си отидеш.

Но той затваря очи. Лицето му изглежда спокойно, умиротворено.

– Не, не, не – шепне тя. Преди време не успя да спаси майка си и Седж. Тогава просто не можеше да стори нищо. Сега може. Вглежда се в лицето на Брадуел, плъзва поглед по прекрасния двоен белег през едната му буза. Току-що му обеща да го остави да умре Чист. Наистина му обеща.

Обзема я отчаяние. Никога няма да върне момента, в който Брадуел все още може да бъде спасен. Оставя спринцовките на земята, след което сваля якето му и разкъсва ризата отзад, откривайки окървавения му гръб и безжизнените птици, които завинаги ще останат приковани към него. Телата на две от тях са вкочанени, а очите им са като стъклени. Третата обаче потрепва с крила, примигвайки насреща ù.

Преша взима едната спринцовка. Ръцете ù треперят и едва успява да отстрани капачката на иглата. Натиска лекичко буталото, колкото от върха на иглата да се отрони капчица от гъстата златиста течност.

Обеща му да го остави да умре Чист, но не и птиците. А те са едно цяло – Брадуел и птиците са свързани завинаги. Ще инжектира птиците. Това е последната ù, почти обречена възможност.

Мушва иглата под перушината на гърба на птицата и бавно вкарва около една-трета от серума. Птицата разтваря крила, за миг разтърсвана от конвулсии. После се успокоява. Преша инжектира втората, а след това и третата птица. Спринцовката е празна.

Сега е лице в лице с Брадуел. Прокарва ръка през косата му.

– Брадуел – прошепва тя.

Той не помръдва. Дори не премигва. Устните му са разтворени, но не защото понечва да проговори.

Тя проплаква и усеща спазъм в гърдите си. Сърцето ù бие учестено. Закрива с ръка устата си, но не спира да си повтаря, че той ще оживее. Не може да изгуби надежда, не и сега. Стигнаха толкова далече.