Конят е оседлан, но не е завързан. Преша отива до него и слага длан на гърдите му, които са топли. Издигат се и спадат.

Долавя гласовете от вътрешността на камерата. Дали не идват?

Никога не бе яздила кон. Дядо ù бе ù разказал, че на един от рождените ù дни е имало пони, но това беше лъжа за един живот, който никога не е бил неин. Спомня си преплетените коне на килнатата въртележка.

Конят е чудо, предназначено за нея.

Със здравата си ръка хваща дръжката на седлото и, стиснала Финън с другата, се изтласква нагоре. Изненадана е от височината на коня, от неговата царственост. После поема юздите и смушква животното с обувки.

– Давай – казва тя.

Конят прави няколко крачки.

Преша го смушква отново, този път по-настоятелно. Навежда се напред и прошепва:

– Тръгвай! Моля те, тръгвай!

Гласовете вече отекват съвсем ясно.

Тя изритва лекичко коня и надава вик:

– Давай!

В мига, в който мъжът и жената, подкрепящи Бъртранд Кели от двете страни, изникват на входа на пещерата, конят се спуска в галоп. Преша притиска колене към тялото му и, опряла Финън до гърдите си, се опитва да запази равновесие. Привежда се почти до гривата на коня. С развети коси и насълзени очи тя подканя животното:

– Давай, давай, не спирай!

Партридж

Лайда Мерц

Камерите се включват отново. Партридж и Аралийн седят един до друг на леглото му. Откакто бе зърнал окото на куклата – стъклената очна ябълка, пластмасовите мигли, наслоените с пепел клепачи – бе видял и други ярки, живи образи.

Една овца с възлести, усукани рога.

Пропукано стъкло и карта зад него.

Мъж, който носи на гърба си друг, слаб като вейка, мъж.

И накрая Лайда Мерц. Сигурен е, че е тя, но с обръсната глава, почерняло от прахоляка лице. Държи дълго копие, превита под напора на мощна пясъчна буря; сякаш двамата наистина са били в Небраска, в опустошена от огъня прерия. Така ли изглежда Лайда сега, когато е навън?

Всеки образ се появява след внезапно припламване, като игра на светлината – ослепителен блясък, а от него изниква детайл. Като че ли е в тъмна стая; навън бушува буря и първата светкавица осветява за миг предмета, върху който е приковал поглед.

– Вземи го – казва Айралийн и пъха в ръката му глобуса – той бръмчи монотонно; червена лампичка примигва като маяк. Преди камерите да се включат, Партридж ù разказа как в съзнанието му се мяркат всевъзможни откъслечни образи без определен контекст и връзка помежду си. Но щом камерите заработиха отново, тя го предупреди да не казва нищо повече.

А сега и това. Червената лампичка означава съобщение от баща му. Беше му казал, че скоро ще го приемат отново в медицинския център, за да възстановят синаптичните връзки в мозъка му. Но това е претекст. Всъщност баща му иска да го убие.

– Пусни го – подканя го Айралийн, стараейки се да звучи бодро. – Да чуем съобщението.

Той поглежда камерите. Пита се дали човекът, който ги наблюдава, не си мисли, че Айралийн ги е изключила, за да останат насаме. Всъщност косата ù е доста разрошена.

Птица с метален клюн, задвижван от панта.

Черен автомобил, обвит в облак от прах.

Лицето на баща му, което изглежда бледо и лъскаво, сякаш е покрито с изкуствена кожа.

Спомените нахлуват вкупом, внезапно, в ярка светлина. После светкавично изчезват. Спомня си кодиращите сеанси и странните образи, които го връхлитаха, но сега те са като мигновени атаки. Всичко му се струва някак чуждо – освен Лайда Мерц, но нея помни каквато е била в девическата академия, а не въоръжена и потънала в прахоляк. При все това Партридж иска да възроди тъкмо този образ. Лайда с обръсната глава и с копие в ръка. Мисълта за нея не му дава мира. Дали я обича? За нея ли копнее? Лайда Мерц? Може би трябва да се върне и да я спаси. Ала това не е образът на човек, който се нуждае от спасяване.

– Пусни го – повтаря Айралийн и му дава прости инструкции как да го направи.

Той натиска червения бутон. Гласът на баща му изпълва стаята: „Трябва да дойдеш в медицинския център точно в седем сутринта. Има добри новини за теб, Партридж. Лекарите са сигурни, че ще могат бързо да поправят щетите. Процедурата е елементарна. Ще бъдеш упоен и всичко ще мине леко и безболезнено. Ще бъда до теб, когато се събудиш. Сине, очаквам с нетърпение тази среща.“

– Ето, видя ли? – казва Айралийн. – Това е чудесна новина, нали?

Партридж кимва. Насилва се да покаже поне малко ентусиазъм. Дори усмивка би свършила работа. Но и това му се струва пряко сили.

– Изморен съм – отвръща той. Ще му се таблетката да не е у него и изобщо да не знае за нея.

– Стана късно. Ще те оставя да си починеш – казва Айралийн.

– Не искам да спя. – Бои се от спомените, които ще изплуват в съня му. Ако имаше власт на сънищата си, би пожелал само образа на Лайда Мерц. Ала той знае, че не може да си играе толкова лесно с подсъзнанието.

– Опитай се да поспиш. Утре ще е голям ден. Трябва да си отпочинал. – Айралийн става. Пъха ръка във въображаем джоб и казва: – Изпращам ти куп сладки сънища!

Той протяга ръка и тя сякаш напълва шепата му със сладки сънища, но жестът означава само едно: „Хапчето е в джоба ти. Убий баща си и сложи край на всичко това. Използвай го.“

Ел Капитан

Увивни растения

Ел Капитан се лута в мрака около летателния апарат. Препъва се, пада и крещи името на Брадуел сякаш от часове. Ала отговор няма. Брадуел като че е потънал вдън земя и единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, а след изгрев слънце – чуруликането на птиците.

Главата му пулсира. Два пъти дори повръща. На бледата утринна светлина най-сетне може да огледа земята за следи. Застанал на ръце и колене, се взира с надеждата да зърне отпечатък от ботуш. Хелмут му тежи повече отвсякога – дори когато бе момче, покрито с белези от Детонациите, само за минути изнемогваше с него на гърба си. Образите пред очите му се размазват, стават двойни.

Той примигва и присвива очи. Дава си сметка защо е още навън и продължава да търси Брадуел. Защо не се е отказал. Не иска да посрещне Преша с новината, че е мъртъв. Знае, че това ще разбие сърцето ù. Беше ги мернал в подлеза, бе видял начина, по който тя го гледаше. Дори тя да не се влюби в него, той я обича прекалено много, за да не ù спести още една загуба. Представя си лицето ù, когато ù съобщава новината. Сърцето му се къса само при мисълта за това. Трябва да продължи да търси.

– Хелмут – казва той. – Кажи ми какво виждаш.

– Какво виждаш – повтаря Хелмут.

– Нямаме време за глупости, Хелмут! – сопва се Ел Капитан. – Имам нужда от теб.

– Имам нужда от теб – казва и Хелмут.

И двамата се нуждаят един от друг. Винаги е било така и така ще бъде. Може би трябва да е благодарен. Не всеки се чувства необходим и в същото време има потребност от някого – сега и завинаги. Най-добре да забрави за Преша. Не биваше да храни надежди, че между тях двамата може да има нещо.

Пълзи към дърветата. По земята пробягват неуловимите сенки на птици. Накъде отгоре се разнася дрезгав грак. „Ами ако Брадуел е мъртъв?“ – помисля си той. Тогава ще трябва да каже на Преша, ще трябва да я утеши. Не бива да мисли за това, но образът сам изплува в съзнанието му – Преша, положила глава на рамото му. А той гали косите ù.

– Не – прошепва той на глас. – Спри.

– Спри – казва Хелмут, сякаш прочел мислите му.

– Прав си, Хелмут – отвръща Ел Капитан, но адреналинът му се качва. Сякаш тялото копнее за смъртта на Брадуел, а съвестта му е безсилна да се намеси. Продължава да пълзи. Единият му лакът поддава и той пада. – Отваряй си очите на четири – нарежда Ел Капитан. – Не спирай да се оглеждаш.