Не е виждал Лайда от шест дни. Изгубил е представа за времето, Партридж седи сам, привден над безкрайните карти на Купола, които не спира да чертае, и отмерва дневната светлина по един процеп във вратата на избата, прекъсвайки работа от време на време, за да изгълта оскъдната храна, която майките му носят – белезникави бульони, лепкави буци от бели корени и в редки случаи парченце месо, което може да се изяде на една хапка.
Напомня си, че над земята е също толкова зле – там са жалките останки на предградията, много от които са напълно заличени. Но, господи, чувства се сякаш е в капан, а по-лошо от това е само скуката. Майките му дадоха една стара лампа, за да има достатъчно светлина, докато работи, а също и огромни листове хартия, моливи и парче шперплат, което бе поставил на пода и използваше като писалище. Чертае карта след карта, като се опитва да си припомни всички детайли от скиците, които бе запаметил, за да се измъкне от Купола, и да приключи работата си възможно най-бързо. Ала след всички тези часове, минути и стъпки, отекващи над главата му... скуката става непоносима.
Истината е, че е принуден да разчита на закрилата на майките, поне докато не измисли някакъв план. Част от него иска да изчака, докато баща му умре. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Продължилото десетилетия наред мозъчно стимулиране е довело до паралитично трептене и линеене на кожата. Майката на Партридж бе казала, че това са симптомите на ускорена клетъчна дегенерация. Скоро баща му ще си отиде и това ще бъде идеалният момент да се завърне. Куполът най-вероятно ще го приеме като законен наследник. Все пак баща му управлява като монарх.
Ала друга част от него копнее да отнеме властта на самодържеца, докато е още жив, да го разобличи, и то не без основание. Нима хората от Купола не заслужават да научат истината за стореното от баща му? Достатъчно е да им разкрие истината и да им покаже, че могат да живеят и другояче – вместо да изпълняват заповедите на властника с покорно овчедушие и да гледат на оцелелите като на злонамерени отрепки, които заслужават участта си – и те ще изберат новия живот пред владичеството на баща му. Партридж е убеден в това.
Трябва да намери време да направи план с помощта на Лайда. Двамата ще се завърнат заедно в Купола и това му се струва неизбежно.
Междувременно решава да се съсредоточи върху завършването на картите, примирявайки се със самотния си затвор, с разяждащата го скука, с мухъла и спорите, с оскъдните порции храна и останал без никакво оръжие, с непоносимото чувство, че е зависим от майките, които го третират хем като малко дете, хем като опасен престъпник. Смятат го за враг по простата причина, че е дошъл от Купола; той е палач – мъж, дори по-лошо, мъж от Купола – не заслужава доверие.
Ала майките го хранят, защото искат да се доберат до картите, които Партридж подготвя за Ел Капитан. Това е единственият подарък, който може да му направи. Макар че не е изключено да се окажат безполезни; каква е вероятността Ел Капитан да сформира достатъчно силна армия, способна да превземе Купола? И все пак е някакъв принос. Докато чертае картите, отмята едно по едно нещата, които майка му бе казала, преди да умре. Записал е всичко, което успя да си спомни; във всяка дума долавя скрит смисъл, кодиран подтекст.
Той оставя молива, след което раздвижва пръсти. Ръката му е схваната, дори и наполовина отрязаното кутре, лъскаво червено чуканче. Разтрива длани, усещайки мазния восъчен серум, с който майките го накараха да се изкъпе като подготовка за предстоящото пътуване. Целта на восъчния серум, извлечен от камфорово дърво и пчелен восък, е да притъпи миризмата му и да я прикрие. Кожата му е твърда и лъскава. Според сведенията Специалните сили имат отличен нюх за миризма, също като някои зверове и пясъчни създания. Майките никога не оставят Партридж и Лайда задълго на едно място. Несъмнено са грижовни, ала Майка Хестра му бе казала, че не могат да си позволят риска Специалните сили да го надушат – ще бъде твърде опасно за всички. Номадският живот е най-доброто решение.
Пита се дали не са накарали и Лайда да се изкъпе в същия серум. Живее в постоянен страх, че един ден ще заминат за следващото място без нея. Засега винаги ги е придружавала. Опитва се да си представи каква е на допир кожата ù, покрита със същия восък.
На мръсния под стои металната музикална кутийка на майка му, която бе открил в чекмеджето ù в Архива за лични загуби; Брадуел я бе запалил в мазето на месарския магазин. Но все пак се постара Партридж да си я получи обратно. Другото момче се оказва по-сантиментално, отколкото е предполагал, а споменът от родителите, несъмнено докосва чувствителна струна в душата му. Партридж бе избърсал саждите от музикалната кутийка, но така и не успява да отстрани чернилката от механизмите. Тъй като всичките ù части са от метал, кутийката все още работи, макар че мелодията ù вече звучи фалшиво и леко приглушена. Това е единствената вещ, която майките му позволиха да запази – по простата причина, че самите те също са майки. Той взима кутийката, навива я и тя започва да свири – тоновете звънтят във влажното затворено пространство. Майка му му липсва. Липсва му толкова отдавна, че е овладял до съвършенство чувството. Може би тъкмо затова усеща липсата на Лайда с всяка брънка на съществото си. Защото се упражнява от години.
Щом мелодията замира, той свежда поглед към последната начертана карта, напречно сечение на трите най-горни нива на Купола – първо, второ и трето ниво – и трите подземни етажа – първо, второ и трето подниво, където се намира отсекът с огромните електрически генератори. Наземното ниво, известно като нулево, е дом на академията, където Партридж прекарваше по-голямата част от времето си.
Изпитва непреодолим копнеж по живота си в академията. Не може да си обясни защо иска да е отново в стаята на общежитието, да кисне заедно с Хейстнгс, да моли Арвин Уийд за записките му и да стои далече от стадото – група момчета, които го мразят – но е така. Липсват му дори учебните занятия. Замисля се за онзи момент, в който Гласинг, учителят по история, го дръпна в коридора към балната зала. Партридж тъкмо се канеше да открадне ножа. Връщайки се назад, това бе мигът, в който можеше да се откаже и да продължи с добре познатия си живот.
Ала това не се случи. И по стечение на обстоятелствата сега се намира тук, напълно безпомощен.
Иронията е в това, че всемогъщите мускали, най-важното дело в живота на майка му, са у него. Заради тях баща му бе убивал хора, сред които приемния дядо на Преша, първородния си син и жената, която може би обичаше – майка му.
Мускалите му напомнят за нейната мечта – един ден синът ù да стане революционер и водач.
Партридж се приближава до бурканите с туршия на майките и взима третия откъм ъгъла. Под него се открива тясна, дълбока дупка, откъдето се разбягват буболечки. Бръква в дупката и изважда плътно увит вързоп, покрит с влажна пръст. Отнася вързопа на койката и развива скътаните мускали на майка му; към четири от тях са прикрепени спринцовки с пластмасови капачки на иглите. След като фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан ги взеха от бункера на майка му заедно с всичко друго, което би могло да бъде от полза – компютри, радиоапарати, лекарства, провизии, оръжие и амуниции. Решиха да разделят групата на две – Ел Капитан, Хелмут, Брадуел и Преша отидоха в щаб-квартирата; а Лайда, Партридж и Илиа се присъединиха към майките, които осигуряваха добро укритие и въоръжена охрана. В случай че Специалните сили откриеха едната група, останалите щяха да бъдат в безопасност. Брадуел и Ел Капитан прибраха повечето от вещите на майка му, ала Партридж бе скрил мускалите под якето си.
Проверява ги един по един. Всичките са студени на допир. Още пеленаче, майка му го взе със себе си в Япония по настояване на баща му, тъй като японците бяха водеща сила в разработването на биомедицински нанотехнологии за лекуване на причинени от взрив травми и най-вече в създаването на възпроизвеждащи се клетки, които след инжектиране в тялото започват да го лекуват.