Андерш де ла Моте
Играта
На Анете
С най-топли благодарности към всички Мравки, без чиито помощ и съвети Играта нямаше да бъде реалност.
Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.
И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.
„Не сега!“ беше мисълта, която префуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.
И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предостатъчно — бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите — беше направил точно това, което му бяха казали да направи.
Така че това не трябваше да се случва.
Не сега!
Определено не!
Учудването му беше напълно разбираемо, да не кажем логично.
Това беше последното възприятие в живота му.
Милисекунда по-късно експлозията го превърна в изпепелен пъзел, който полицейските техници щяха да подреждат повече от седмица. Парче по парче, като зловеща салонна игра, докато накрая що-годе възстановят тялото му.
Но дотогава Играта отдавна щеше да е приключила.
Game [гейм]
Състезателна дейност, включваща умения, шанс или издръжливост от страна на двама или повече души, които играят според определени правила, обикновено за свое собствено удоволствие или за това на зрителите.
Развлечение или забавление.
Състояние, в което човек има желание да направи дадено нещо.
Уклончиво, лековато или манипулативно поведение.
Животно, ловувано за храна или като спорт.
Обмислена стратегия или подход; схема.
Разсейване или диверсия.
Притежание или демонстриране на умения или смелост.
Развлекателна дейност.
www.wiktionary.org
www.dictionary.com
www.urbandictionary.com
„Winning isn’t everything, it’s the only thing!“
1. Wanna play a game?[1]
Текстът се появи на дисплея за енти път и за пореден път HP[2] кликна раздразнено, за да го разкара. Не, не искаше да играе някаква проклета игра. Единственото, което искаше, бе да разбере как работи телефонът, който държеше в ръка, и дали въобще е възможно да направи нещо толкова просто като да позвъни с него.
Влакът от Мерща[3], началото на юли, посока Стокхолм.
Почти трийсетградусова горещина, тениската лепнеше на гърба му, а езикът, вече съвсем пресъхнал, беше започнал да се сраства с небцето. Цигарите, естествено, бяха свършили и единственото налично облекчение беше вятърът, който проникваше през мизерното прозорче над него.
Подуши тениската си, след което провери и дъха си. Резултатът беше горе-долу очакваният. Случайно „гостуване“ за една нощ, махмурлук и умрели животни в устата, иийхаа! Почти перфектната неделна сутрин, ако не се брои малката подробност, че беше четвъртък и той трябваше да е отишъл на работа преди два часа. Дотук с изпитателния срок.
Все тая!
Мак Джобът[4] беше яко зле така или иначе. Банда задници, начело с шефа.
Важно е да се впишеш в колектива, Петершон. О, да, благодаря! Сякаш би седнал да припява „Кумбая“ и да кибичи с някакви загубеняци. Единствената причина да бъде там беше, за да получи отново право на помощи за безработни.
Suck my ass, mofos[5]!
Откри го точно след спирката в Русершберг. Малък, сребрист предмет на отсрещната седалка. Някой бе стоял там, но си беше отишъл, а влакът вече се движеше. Така че викане и махане нямаше да помогнат, ако решеше да се прави на бойскаут.
As if…!
Че нали всеки сам трябваше да се грижи за проклетите си вещи?!
Вместо това той бързо се огледа. С обигран поглед провери за охранителни камери и след като установи, че вагонът е твърде стар за такива, се премести, за да може на спокойствие да разгледа находката си.
Мобилен телефон, точно както и подозираше. Сутринта изведнъж започна да изглежда малко по-добре.
Нов модел, от онези без копчета, само със сензорен екран отпред.
Sweet!
Странно, но никъде не намери името на производителя. Може би телефонът беше толкова специален, че то нямаше нужда да се споменава? Или пък гравираните цифри на задната страна всъщност бяха търговска марка?
Там, изписано в светлосиво, стоеше числото 128. Надписът беше около сантиметър висок, леко релефен.
Не си спомняше някога да е чувал за такъв производител на телефони.
Е, what the hell…
Половин хилка[6] при Мобилния грък. Сигурно щеше да струва поне толкова. Алтернативата беше да се изръси две стотачки, за да разбие блокирането на IMEI[7] номера, което собственикът сигурно скоро щеше да активира, и да задържи телефона за себе си.
Но това едва ли беше възможно в момента.
Вчерашната вечер окончателно беше изчерпала и без това изтънелите му финанси. В сметката отдавна нямаше нищо и вече бе изгорил всички спасителни въжета. Но с няколко далавери тук и там касата скоро щеше да се напълни.
Такива като него не оставаха на дъното за дълго, мобилният телефон беше живо доказателство. Заобръща го, за да го разгледа по-внимателно.
Телефонът беше малък и тънък, не много по-голям от дланта му, с панел от неръждаема стомана. Малка дупка на задната страна подсказваше, че е снабден с камера, а най-отгоре имаше груба, черна щипка, с която вероятно бе възможно телефонът да се закрепи за дрехите. Щипката беше в ярък контраст с иначе минималистичния дизайн и той тъкмо бе на път да опита да я махне, когато екранът внезапно се съживи.
попита той, а под въпроса се появиха две икони — YES и NO.
HP подскочи от изненада. Унесен от махмурлука, дори не бе проверил дали телефонът е включен.
Тъпо!
Натисна бутона NO, след което се опита да разбере откъде да изкара менюто. Ако имаше късмет, може да може да звъни от телефона няколко дни, преди собственикът да успее да го блокира.
Но вместо да се покаже някакво начално меню, телефонът просто започна да повтаря въпроса си и след като — за-кой-ли-пореден-път-вече-не-помнеше — опита да го махне, вече беше на ръба да се откаже.
Проклет да е скапаният телефон!
Преглътна два пъти в опит да потисне гаденето. Дяволски махмурлук, знаеше си, че не трябва да смесва. Освен това и му се пушеше, така че беше на път да пукне. И онази мацка после, мамка му, направо удари дъното, но какво друго да очакваш, като се мъкнеш из предградията?
Наложило му се бе да скалъпи някаква история за мач по флорбол[8] и да се чупи набързо, когато слънцето безжалостно бе разкрило недостатъците на снощната находка. Ако се съдеше по меко казано неубедителните ѝ протести, чувствата явно бяха взаимни. Run Forrest, Run!
Но и не бързаше да се прибира към „Мария Трапгренд“[9]. Щеше да се отбие набързо при Мобилния грък — малко лесни пари, които сигурно щяха да стигнат за махмурлийска пица и няколко бири в Кварнен[10] след това.
За това винаги имаше време.
Ако имаше късмет, щеше да му остане дори и за трева, телефонът все пак не беше някакъв обикновен модел в масово производство, на каквито понякога се „натъкваше“. Между петстотин и хиляда чиста печалба, в края на краищата нелош ден, въпреки махмурлука и африканската жега.
1
Авторът на книгата използва много английски изрази, които са запазени и в българското издание. Когато става дума за жаргонни изрази, които може да са непознати, значението е дадено в бележка под линия. — Б.пр.
2
Прякорът на главния герой. Идва от инициалите му на шведски се произнася „Хо-пе“, на английски — „Ейч-пи“. — Б.пр.
3
Град в Швеция, намира се на около 35 км от Стокхолм. — Б.пр.
4
Жаргонен израз от английски, който се използва за нископлатени, неперспективни позиции. Идва от McDonalds и job, т.е. работа в „Макдоналдс“. — Б.пр.
5
Съкратено от „mother fucker“. — Б.пр.
6
Половин хилядарка, т.е. 500 шведски крони, се равнява на около 115 лева. — Б.пр.
7
Международен идентификационен номер на мобилните устройства (International Mobile Equipment Identity). В много страни IMEI се ползва за ограничаване на кражбите на телефони. — Б.пр.
8
Вид хокей с топка, популярен в Швеция, откъдето води и началото си. — Б.пр.
9
Улица в Сьодермалм, една от централните части на Стокхолм. Сьодермалм се намира на остров със същото име. В миналото е бил работнически квартал, но днес цените на имотите там са високи, а кварталът се свързва с бохемство и културен живот. — Б.пр.
10
Емблематичен бар-ресторант в Сьодермалм, познат на българските читатели и от трилогията Милениум на Стиг Ларшон. — Б.пр.