Както можеше да се очаква, в галерията беше стълпотворение. През изтеклите два месеца, освен че бе готвил защитата си, Харди беше дал не по-малко от дванайсет интервюта по делото — телевизия, вестници, списания. Сега, когато предстоящият процес излизаше на централно място, първите четири реда зад Пулиъс бяха пълни с представители на медиите. От другата страна вече бе видял Джейн. Знаеше, че и Селин ще дойде, вероятно и Фарис.

Тъй като не можеше да се каже колко дълго щеше да продължи подбора на съдебните заседатели, Пулиъс се бе погрижила няколко от нейните свидетели да й бъдат под ръка в случай, че нещата се развиеха бързо. Харди си помисли, че разпознава двамата пазачи от яхтклуба, седнали един до друг. Призоваването на Джон Страут от „Съдебна медицина“ беше въпрос на минути. Чакането вече беше към края си.

Фаулър, след като гаранцията от един милион долара най-накрая беше определена, се бе опитал да възобнови нещо наподобяващо нормален живот. Ходеше в кантората си всеки божи ден, вероятно обядваше с някой от по-старшите си партньори, може би дори играеше по малко голф или тенис. Харди се срещаше с него или в „Ембаркадеро сентър“ или в „Олимпик клъб“, за да обсъждат стратегията си, положителната защита, в която и двамата започваха до известна степен да вярват.

Не би трябвало, но някак си го изненада факта, че Фаулър се бе оказал наистина от голяма полза за собствената си защита. Все още наблюдаваше нещата отдалеч — сякаш касаеха изцяло някой друг, — но това беше в стила му и когато най-после излезе от затвора, на собствената си изискана територия, вече не бе толкова дразнещо. Анди притежаваше ксерокопие от цялата документация на Харди — свидетели, разпити, списъка с веществените доказателства, статии от вестници — и почти ежедневно си записваше различни идеи, които можеха или да отслабят обвинението, или да помогнат за разкриването на „Х“. Всъщност, настойчивостта му, че съществува някой „Х“, направи много за укрепването на увереността на Харди в невинността на Анди.

Нищо не беше излязло от другите „следователи“ на Харди. Глицки все още демонстрираше желание да му помогне, но имаше други належащи случаи и дотук всяка следа, която бе подхващал във връзка с Оуен Неш, го бе довеждала до задънена улица. Всичките останали клиенти на Мей си имаха солидни алибита и никакъв конкретен мотив. Всички бяха готови да сътрудничат, при условие, че Ейб няма да разкрива отношенията им с Мей Шин пред съпруги, приятели, делови партньори.

Поддържаше връзка с Джеф Елиът, но не бе разполагал с нищо, което можеше да се нарече новина от полиграфския тест на Фаулър, а дори и това, от гледна точка на Джеф, едва ли би могло да се нарече такава. Той беше един от хората, на които Харди даде новия си телефонен номер и миналата седмица Джеф му се бе обадил вече с възобновен интерес, поради факта, че делото отново се превръщаше в гореща новина, но и Джеф не разполагаше с нищо ново.

И щом като не беше Анди Фаулър — а Харди трябваше да повярва, че не е, освен в кошмарите си посред нощ, когато продължаваше да се пита дали е така — на онзи, който бе убил Оуен Неш, явно щеше да му се размине.

За първоначалния подбор на съдебни заседатели бяха призовани осемдесет човека.

Имаше толкова предположения за състава, колкото и адвокати и прокурори. Харди и Фаулър бяха обсъждали с часове относителните достойнства на различните професии и типове хора, но си даваха сметка, че може, когато ножът опре до кокала, да се озоват пред индивид, който да действа против природата си и да ги закопае.

Например, случваше се от време на време секретарка, била поради известни причини настроена на страната на обвинението, да се окаже с меко сърце и да застане на страната на защитата. От друга страна, някой дългокос музикант (типичен настроен про-защитата съдебен заседател) можеше да демонстрира неонацистки уклон и да потвърди присъдата.

Независимо от подобни възможности, двамата бяха достигнали най-общо до идеята какви хора предпочитаха за съдебни заседатели и какви не. Дали Чоморо щеше да зададе въпросите, с които искаха да определят чертите или професиите, които търсеха, си остана в тайна.

Както се оказа, първоначалната идея на Харди да провокира недоброжелателно отношение у съдията, роди и продължаваше да ражда някои горчиви плодове — отказът на Чоморо за разпит на заседателите, например.

Въпреки че вече съществуваха достатъчно първоначални изрази на предубеденост, които да се използват при жалба, ако се стигнеше до това, най-добре беше, както Фаулър го убеди, да се спечели процеса. Ако се опитваш прекалено да се подсигуриш, може действително да се окаже, че имаш нужда от вратичка.

Всъщност, след цялата подготовка и обсъждания, накрая всичко можеше да се сведе, както и често ставаше, до старите вътрешни инстинкти.

Имаше, все пак, една доста уникална брънка, свързана с подбора на конкретно тези съдебни заседатели. В съзнанието на хората, съдиите обикновено бяха високо ценени, а Анди беше съдия. Дали хората, които се противопоставяха на представителите на властта — обикновено настроените на страната на защитата съдебни заседатели — щяха да открият в лицето на Фаулър един бунтовник, на който да се възхищават? Щяха ли подчиняващите се на закона, обикновено про-обвинителски настроени, да видят в него един от тях самите, който просто беше направил грешка или щеше да бъде уязвим пред гнева на предадените?

В края на краищата решиха, че идеалният им съдебен заседател трябва да бъде бял, работник от добро семейство, с добро възпитание. Или това, казваше Фаулър, или пък г-н Ед, Говорещия кон.

Също така смятаха, че може да имат известен късмет с образована възрастна чернокожа или азиатка. Една латиноамериканка, разсъждаваха те, можеше да приеме прекалено навътре указанията на Чоморо, а повечето от тези указания щяха да бъдат в полза на Пулиъс. Съгласиха се, че някоя възрастна бяла жена щеше да е истинска катастрофа — как е могъл Фаулър да захвърли всичко, което е имал, заради платен секс с японска проститутка? Но една по-млада, либерална бяла жена, стига да не беше секретарка, също ставаше — имаше романтика и драматизъм в онова, което Фаулър бе извършил от любов. Хомосексуалисти, мъже и жени, вероятно щяха да бъдат добре за защитата — аутсайдери на една и съща страна с един представител на властта, сега също аутсайдер, гледан отвисоко от „достопочтените“. Но, разбира се, Пулиъс без съмнение щеше да направи отвод на всеки, който сметнеше за гей, без да изтъква това като причина.

Ако имаха възможност, щяха да се опитат да запазят учени или инженери — мъже или жени, — ако се появяха сред заседателите. Харди беше сигурен, че острието на обвинението на Пулиъс щеше да бъде „осъзната вина“ и следователно хора, които бяха склонни да повярват на доказателствата, а не на теориите — учените, за разлика от философите — щяха да служат по-добре на нуждите на защитата. Разбира се, учените, по правило, бяха доста консервативни и в такъв смисъл, настроени на страната на обвинението, но какво, по дяволите, не можеше да имаш всичко. Никой, никаква група хора, не бяха едновременно желана или предсказуема.

И двамата, и Харди и неговият клиент, намираха това шаблонизиране за нелепо. Особено за Сан Франциско, то беше противно на обществената и индивидуалната същност. Беше клише, така да се каже, защото двама от най-добрите приятели на Харди, мулатът Ейб Глицки и Пико Моралес, не бяха със северно европейски произход. Но и двамата чувстваха, че трябва да си създадат известни критерии. Търсеха, надяваха се на професии, произход, манталитет — ако пренебрегнеха расата и пола, щяха да си направят лоша услуга.

— Мразя това — прошепна Фаулър. — Мразех го още преди, зад банката. И още го мразя.

Всяка страна имаше право на двайсет отвода, чрез които можеше да отстранява съдебни заседатели, без да изтъква причината за това. Харди и Фаулър бяха решили да използват диаграма на местата на дванайсетимата и да задраскват онези, които желаят да бъдат отстранени. С бележника отпред между тях, нямаше да се налага да се съветват и да рискуват да настроят враждебно останалите. Хората не обичаха да бъдат преценявани, дори и когато тях самите не ги отхвърляха.