Мъж и половина, като ти кажат — тоя беше! Ако, че бе разбойник. Виждал съм го много пъти, като идваше на къшлата ми за хляб, и колкото пъти го виждах, всякога се чудех, абе каква е тая пъргала жила! До главата ти дойде, настъпи те, дето се вика, а нито си го ти усетил, нито кучетата имат някакъв хабер! В Делисивковия двор четири кучета имаше, а той влезе през двора, а от двора — в Делисивковата стая, сложи му нажежената пирустия на главата и си отиде, без куче да джафне. Навърза ги сетне кучетата Делисивко на синджир и ги изтрепа с чифтето, дето не дали никакъв знак.

Попитах веднъж Алито:

— Абе какво ги работиш тия кучета, та не те усещат?

— Мажа се с пърчово мъдо и миризмата се губи!

Шегуваше ли се или истина казваше — не зная, че той се не смееше никога, за да познаеш кога се шегува. Лицето му си беше все едно. Само веднъж съм го виждал да скръцне със зъби, когато го хванаха първия път и ги събраха с майка му, да кажела майка му носил ли е Алито Делисивкови пари вкъщи. Майката отричаше, а Фъндъклият — пъдаринът — я улови за плитките и я удари. Вързан беше Алито с въжета, ала като шавна само — изтръшка тримата жандари на земята и с коляното си тъй халоса пъдарина, че оня се преметна.

Казваха, че тоя същият пъдарин сетне в общината беше пърлил на Алито врата със слама и с дърво се мъчил крака му да строши. И за какво беше тая олелия?

За десет лири!

Алито беше аргатин у Делисивка, а накрая Делисивко заявява, че Алито му е откраднал десет лири. Затварят го в общината и — бой, бой, докато кожата му — да прощаваш — смъкнали отзад. Махни боя, ами го влачиха и в участъците, две ли, три ли недели, докато намерил веднъж Алито хубава сгода — прекарвали го през реката, а той бутнал стражаря в реката и хваща балкана.

След бягането на Алито се разбра, че на Делисивка големият син — Марин — задигнал десетте лири и запрашил с една певачка. Като се върнал и разбрал каква е работата, човек излязъл и обадил на баща си, че той му е задигнал лирите. Алито бил още в участъка. Грешката на Делисивка беше, че вместо да пусне Али и да му иска прошка — казал на Марина да мълчи.

Първата жертва на Алито стана пъдаринът, дето искал крака му да строши. Хваща го на ливадите в Аз- мака и го убива. След това написва една бележка на Делисивка — сам не можеше да пише, ами накарал един дървар да му напише: „Чакай ма!” Порязал си пръста и турил отдолу вместо подпис кървав кръст.

Видя се втясно Делисивко и нали е чорбаджия, имаше достове големи — дигна цялата полиция да гони Али. Като не хванаха Али, хванаха майка му, разкарваха я, мъчиха я да го издаде, докато старата умря. Ако това не беха направили с майка му, Ибряма щеше да върне, каквото имаше за връщане на Делисивка, и с това щеше да се укроти, но като затриха майка му, откачи се и последната кука, дето го държеше със света, увълчи се и стана, дето се вика, делия. Подпали на Делисивка снопите, изгори му къшлата, наби овчарите и бутна мандрата. Задели от стадото му двеста овце и през границата ги прекара. След това и други започна да обира, ала сиромаси не закачаше. Пътищата станаха несигурни, властта се видя в чудо и оцениха главата му пет хиляди лева на ония, скъпите пари.

Делисивко добави от него си хиляда, ала никой не посмя нито да го дири, нито да го трепе. Един каракачанин само — лаком за пари — беше се опитал да предаде Алито, но оня го подуши, хвана го и го съсече. След това го забил в един мравуняк, та мравките го жив оглозгали.

Мене по едно време ме виняха, че съм му давал хляб. Ами какво ще правиш, ако си на мойто място — все в балкана, под ножа му! Ще даваш не, ами хоро ще играеш. А пък и знаехме, че не беше се родил разбойник, ами го направи Делисивко. На това отгоре Алито имаше хубав глас и пееше песни като никой друг. Хелем една песен имаше „Руфинка болна легнала!” Като запееше тая песен и гласът му се проточи над ливадите и нивите, косачите спираха да косят, жетварите спираха да жънат, гласа му да послушат. С тая песен той много сърца разигра, между тях и на Джинкова Фатма от Козлука. Тя го искаше, но баща й я не даваше за аргатин. Против бащината воля Фатма щеше да пристане на Алито и си нарекли ден и час, без сиромашкият Али да знае, че орисницата му е нарекла вместо „бяла Фатма с черните очи” — дървета и камшици по гърба.

Арамия стана Алито, търсеха го под шумка и сламка, ала не забрави тая песен: бяха го чували да я пее в пущинаците и се говореше, че по тая песен старшията от Белица му стъпил в дирите и го ранил и дори убил. За доказателство старшията му донесе кървавата чанта — кожена чанта със синьо мънисто, а в нея трийсет наполеона златни. Такава чанта Алито да зареже! То не можеше да бъде, ако не е висял животът му на косъм!

Тъй разправяше Беличенина, тъй се съгласиха всички. На същата кълка взе, че се излегна и старата лисица — Делисивко: брои на старшията хиляда лева и спокойно заживя. Влизаше, излизаше от къщи, в черква ходеше, в общината с кюрка се явяваше и хокаше аргатите, като че нищичко през главата му не беше минало... Малко по малко взехме и ние, овчарите, да вярваме, че Алито е наистина погубен от тежката си рана, още повече — никому не беше се явявал, нито на дървари, нито на овчар.

Тъй вървеше, докато една заран се каза, че Алито влезнал при Делисивка през нощта. И най-важното — никой не разбра какво го е работил! Рани Делисивко нямаше, видех го на двора две недели подир влизането на Али. Ходеше си право, не куцаше, не охкаше, все в земята гледаше и вече се не чу нито да вика, нито да хока.

Живя около месец с трима души в една стая — двамата пазят, третият — спи, но сам Делисивко — така разправят — нито една вечер не заспал. Дойдело ли време да задреме, сепвало го нещо, рипвал от кревата и почвал по дюшемето да се влачи и да вика: „Тука е! Иде!”

Викат му аргатите: „Няма, чорбаджи, никой няма!” Ала той едно си знаел: „Тука е!”

Една вечер казал на аргатите да излезат малко, риза чиста да си облече. Като се върнали — обесен!

Една неделя подир Делисивковото погребение стана големият обир и за втори път раниха Ибрям-Али. Кечо поп Василев ми разправяше — беше се случил и той в обира, — че били около десет души, повечето джамбази, отивали за брави в Карамушица. На Каракулас поспрели да пият вода и тогава двама с червени шалове изрипнали.

— Горе ръцете и не мърдайте!

Единият държал в ръката си пищов, а другият — бомба. Тоя с пищова бил Алито и той командвал: да минават касапите един след друг и да си хвърлят парите.

— Тия са — рекъл — пари на сиромасите, дето бадева сте им събирали бравите!

Минали двама, минали пет, а когато минал шестият, вместо да извади кесията, извадил кама и са хвърлил да убива Алито. Почнала се люта борба, ала никой не смеел да се намеси: джамбазите се боели от бомбата, бомбаджията — от джамбазите и оставили на двамата борци да разрешат кой кого ще усмърти. Касапинът скъсва врукузуна на Алито, вкопчил, да прощаваш, слабините му и започнал да ги стиска и извива, а пък Алито като видял, че е на зле, викнал на помагача си да хвърли бомбата.

— Мятай — рекъл, — свършвай ни двамата!

Метнал другарят му бомбата в двамата борци. Пукнала бомбата, а когато димовете се разнесли — на земята оня лежал убит, а пък Алито — жив и здрав! В бута само прободен с едно парче. Втресе ме, като видех тая рана — беше десетина дни след обира. Връщам се на къшлата, затварям овцете, издоявам млякото и сядам пред колибата да го варя, когато чувам да се вика мойто име:

— Бечо-о!

Ставам, оглеждам се — жива душа не се вижда. „Сторило ми се е” — рекох си и се накрачих пак край огъня, но седнал-неседнал — викането се повтори:

— Бечо!

Влязох в колибата да видя да се не е скрило нещо — нема. Огледах се навън — не беше се още хубаво стъмнило — нема! Овцете си кротуват, кучетата лочат трици от копанята и не дават пет пари. Поби ме, да ти кажа, страх. Тогава шумна се нещо над главата ми и туп! — точно пред мене се изтърси Ибрям-Али! С кожен силях и пиринчени токи. Два-три ножа накривил, с плетена шапка на главата и руси мустаки, тъй засукани, че двата им краища под брадата се събират. Ливорверът през рамото закачен на кюстек, а другият, барабанлията — в силяха. Загорял и малко, да речеш — омършавял. Аз се тъй сепнах и стреснах, че дума не обелих нито за „добър вечер", нито за „добре дошел".